Цялото суетене около тезата, че Вазов е завещал на българския народ повелята да обича безпределно своя по-голям руски брат винаги и на всяка цена, обаче е манипулация. Единственото сигурно нещо е, че Вазов призовава своите читатели винаги само към едно - да обичат България. Дори и Русия заслужава остри думи, когато пречи на българските интереси.
Първите намеци за разочарование от по-големия брат са във връзка с делегацията в Русия през 1895 г., водена от митрополит Климент, която трябва да примири двете страни. В спомените за онези времена Вазов уж между другото напомня за противоречащите на интересите на България руски условия за помирение: "В София дадохме отчет на Стоилова за своята сполучливо завършена мисия, след като македонското въстание по искането на Лобанова беше спряно." (Шишманов, Ив. Ив. Вазов. Спомени и документи, 1976.)
Двадесет години по-късно, когато проф. Шишманов пита своя приятел какво вярно има в съобщението на в. "Утро", "че маститият народен поет щял да замине заедно с македонското опълчение на бойното поле", Вазов с горчивина коментира своите подозрения: "Да, Баласчев ме увери даже, че македонците са готови да ми дадат и специален автомобил, стига само да тръгна с тях. Отговорих им, че съм много стар. И ще ти кажа, че и по други причини не мога: Je suim desoriente (Аз съм объркан - Д. Д.). Все повече се убеждавам, че Русия не иска силна България." (Цит.съч., 132.)
Явно разочарованието на поета от големия брат ще да е нараствало не с дни, а с часове, защото по повод на написването на "Царят умря" той споделя следното: "Напечатах го първен в "Наука", като израз на нашата голяма скръб. Как бяха нашите души още непокварени от съмнение и разочарование. (Цит. съч., 231.)
Истинското избухване на негодуванието на Вазов от политиката на русите е на 9 февруари 1916 г. На съобщението на своя събеседник, че "някаква руска ескадра била обстрелвана от наши аероплани и че един руски торпильор се натъкнал на наши мини при Варна и потънал", Вазов без задръжки отвръща: "Хак им е! Какво търсят около нашите брегове?" (Цит. съч., 135.)
Няколко месеца по-късно (на 9 септември 1916 г.) в "Мир" (8. IX., бр. 4952) излиза Вазовото стихотворение "Armata nostra (по случай великата победа при Тутракан)". Както свидетелства Шишманов: "Вазов е възхитен. Всяко тясно русофилство е изчезнало в него. С възмущение говори за някои "изверги", с пораженческа психология, които и днес биха желали България да пропадне, но тяхното да се докаже." Пред своя приятел поетът изповядва: "Аз съм преди всичко българин." (Цит. съч., 143.) Естествен завършек на започналия процес на преосмисляне на отношението към Русия е стихотворението "На руските войни". Първата му публикация е в "Мир" (XXV, бр. 5005) от 11 ноември 1916 г. под заглавието "Написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румъните". То има дата 7 септември 1916 година:
О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошле на полята балкански
немили, неканени гости?
Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки...
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!
Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо...
Как ръце сега да разгърнем?
О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чутовен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!
Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко -
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!
И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.
За тоз кумир ния се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!
О, колко ви, братя, желая!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам, и за нея,
кат нас да живейте и мрете!
Без да става враг на Русия и руския народ, той просто избира каузата на България!
Възможна ли е промяна в ценностите
Класика от един путино-русофоб. Пълен ци...
