Бай Пенчо Кулеков е роден през 1924 в с.Хирево(ИРЮУУ), Севлиевско. Той е известен български художник-илюстратор и майстор на екслибриса. Почетен гражданин на Севлиево. През последните години пише. Разказите му се четат повече в Америка отколкото в България. Използва автентичният език от севлиевския край. Сами може да прецените дали севлиевският диалект е в основата на съвременния български език. За мен е чест да познавам този човек!-DBS
***
Като са проби фронта при Дубро поле през осемнайстата година и кат са получи заповед за отстъпление, нашият 34 полк беше някъде към Дойран. Йонко чичов беше избягал преди една неделя и ротния изпрати Стойча Мийов да го фани и върне, ама му фана цървулите. Преди да отстъпим, отвориха складовете и ний си взехме нови дреи. Слад дъш – качулка! Аз фърлих от гърба си дрипите и си и облякох нова куртка, нови гащи, нова шапка и съвсем нови юфтени ботуши.
Като стигнахме гара Лудуву, гледаме наоколо изгорели и изпочупени вагони. Полкът получи заповед да заеме позиция пред гарата. Пък тогава се говореше между войниците, че англо-френците навлезли навътре през Дубро поле и щели да на пленят. Тогас там бяха Стойчо Мийов, Ганчу Пеев и Марин Стефанов – Мърмъръкът.
Викам им аз на нашти:
-Мумчета, три гудини са бихме за тос, дето клати гората, до сига си опазихме кожити, три гудини на ядоха въшкити, не искам и пленник да одя по чуждите държеви. Аз съм до тук, който не си е дослужил службата, да остани да си я дослужи, а който е за Ирюуу - да тръгва след меня.
С меня най-напрет тръгна Мърмъръкът, след него един по един дудоха и другити ирюфци.
Вървим ний, ама тез нови бутуши, като направили едни пришки на краката, скоро сички почнахме да кукуцаме. По едно време някъде към Беруву, гледаме един войник води два коня. Мърин Стефанов Мърмъръкът отиде и му взе единя кон. Насила му го взе. И така се редувахме да са носим на коня, додето стигнахме до Горна Джумая. Преди да я стигним таз Горна Джумая видяхми на едно място бахчия със сливи-маджаркини. И като не сме виждали ляп от три деня, изгладнели, нафърлихми са на тях и ядохми, ядохми, доде ни са подуха коремите. Чи кату на фана един дрисък, осрахми орталъкът наоколу. Спряхми на идна поляна да си починим и са поуправим, защото да са качим на теснолинейката в туй дередже, ша земим да усерим и целия влак.
Мърин Стефанов са упита да прудаде конят, ама кой ша му гу купи – военен кон. Кату виде, чи мищории за коня няма, Мърин му уткачи юздъта, свали сидлото, изряза сичкити му ремъци и римички и ги прибра в раницъта си, а конят гу натири да пасе.
Качихми са ний на влака с гулям зор, пък то вътре народ, народ – се вуйници кату нас, няма къде да стъпиш. Имаши вуйници биля и на покривити на вагонти. Кату стигнахми Радумир, трябаши да слезим и сменим влака. Гледами наокулу – цели камари снаряди, пушки, пътрони, а близу до гарата са събрал млогу народ – се вуйници кату нас, пък отстрани – някаква голяма япия гори ли гори и никой не отива да гаси. Сред тълпата гледам един млад чиляк в граждански дреи и с черни мустаки да приказва на високо:
-Другари вуйници, да вървим в София и да свалим туй умразно пръвителство и немският агентин Фердинан! А вуйниците утговарят:
-Долу пръвителствуто, долу Фердинан! Напрет към София!”
Ас като чух к’во викат войниците, рекух на нашти:
-Мумчета, таз работа ич не ми аресва, ас с тъз тълпа към София с влака не тръгвам! Ас туй пръвителство и тос цар не съм ги дигал, няма и да ги свалям. Дайте да вървим пеш през Витуша!
Ама другарити са двоумят:
-Василе - викат, - къде ша одим пеш, кат не знаем пътят?
-Аркадашлар, ората с питани утиват чак ду Цариград, пък ний до идно пикливу Ирюуу да не можим да стигним!
Нейсе, съгласияя са и тръгнахми. Фърлихми пушкити да не ни тежат, кату им свалихми ремъцити и си ги прибрахми. Фърлихми и пъласкити с пътронити, ама вуйнишкити си канчита, мънеркити и суарнити си турби си уставихми, мъкар чи в тях нямаши и труа ляп. Рекухми “Сбогум” на Радумир и путеглихми за Витуша.
Ама питате ли ма мен, с какъв зор се качихми на тъс пуста Витуша? Местни селяни ни показаха пътека, по която да вървим, ама колко попръжни отнесох ас от другарите си, дето съм ги повел по тез пущинаци. Кат са изкачихми с голям зор на връх Витуша, гледами, долу са виждат села, а по-нататък в мъглъта, по-голямуто, беше самата София. Долу там, някъде вляво от нас са чуват топовни гърмежи. Щом са гърми вляво, ний си рекохми, чи тряба да вървим вдясно. Напипахми идна пътека, по която бяха вървели кузи и можахми по нея да се смъкним долу, близу до идно село, Бистрица май му викаха. Дубри ора ни дадуха по малко лебец, като ни виждаха на какво дереже сме са докарали, и ни показаха накъде е Балканът и нашият край. Те ни казаха още, чи вуйната май скоро шяла да свърши и чи ша има скоро мир, чи и техни войници зели да са връщат.
Като преспахме в една колиба, рано сутринта продължихме да вървим. Що села и паланки видяхме по пътя си: Лозен, Нову село, Горна Малина, Долну Къмарци, Челупеч и колко още. Вървим ний през деня и дето замръкнем, там спим - в купи слама, овчерски кушари. Като пресякохме Суфийското пуле, новити бутуши са бяха поочупили и пришките по крак ата ни бяха позаздравели, та с пътуването не виждахми такъв зор като в началуто. И ората, като ни видеха така гладни, отделяха по някой къшей от ляба на дечата си да ни помогнат да залъжем глада си.
Ама като гледахми какъв гол балкан са издупил пред нас и са чудехми как да минем от другата стръна. Вървехми все накъм изгрев слънци и все разпитвахме, къде да пресечем таз пуста планина и да стигнем до Троян.
В едно село, май Златица са викаше, идин старец, като на виде, са разплака и каза, че неговият по-голям син още в петнайста гудина паднал убит при Гиляне. Старецът ни речи, чи от Златица има пътека за Етрупуле, но за Троян най-лесно ша миним по пътеката при Кърнаре, а то е подир Клисура. Той няколко пъти одил до Троян и все по тоз път.
Продължихми все на исток и някъде към Карлово го стигнахме това село Кърнаре и фанахме пътя нагоре към Троян. Голям зор видехме, докато се изкачихми на Беклемето. Оттам са спуснахми надолу и къде пладне стигнахме Троян, а пък преди малка икиндия бяхми в Мийовци, дето съм се родил.
Отидохме у лелини Иванкини, сестра на татя. Леля Иванка не можа да ма познае и са разплака, като й казах, че аз съм Васил, синът на брат й Йото от Ирюуу, и чи ида пеш от фронта в Македония. Леля са разтича да на нахрани с каквото дал Господ и ний както бехми изгладнели, ометохми на бърза ръка сичко от паралията. Леля Иванка искаше да остана няколко деня, да ма упере и изчисти от въшки, ама аз й викам:
-Лельо, ас от мойти въшки не са разделям. Те са ми другарчита. С тях заедно три години съм воювъл с англо-френците, заедно с тях на нож сме гонили душманти! Не се разделям с тях ас, на селу ша си ги заниса!
А леля са засме и речи:
-Василе, Василчо, само кожа и кокали си, айол, отде намираш сила и майтапи да си правиш?!
Вечерта леля ни каза, чи идна каруца от селуто щяла да оди след два деня ду Дубрудан да търсят зайре, чи ората гладни и нямат ляп. Тя придумала сайбията да тръгне утре и ша на свалят в Дубрудан.
Преспахме в лелината плевня и сутринта рано-рано тръгнахме за Дубрудан. От там през Врабьово и Даймяново, край Бекировата чешма и чичовото Бочово лозе, брадясали кат крамолнския поп, са дотътрахме до нашто село.
Като влязохме в Ирюуу откъм Ралчовци, ората не моят да на познаят. Дичата по улицата вървят подир нас, гледат на и са чудят какви са тез цигани. След нас почнаха да се завръщат и останалити живи вуйници, на групи и пуотделно.
Цяла седмица нашти майки трябаше да пират и изпарват дреити ни и да на чистят от гадини. А то що въшки бяхми донесли от фронта – бели, черни, какви не гадини. Колкото по-малко ляп получавахми на фронта, толкова повече въшки ни нападаха. Сякаш цялата земя българска беше покрита с въшки.
Додето мама да ма изпере и изчисти, ас носех татювите потури, новите, дето оди с тях на черкова, но с тях навън от къщи не излизах, да не ма видят момите с дънести гащи, чи сига кой ирген оди с дънести гащи. И нали мойте дрей - палтото и гащити, дет си ги дунесох от Афстрията - устанаха в полковия склад, сега одех с вуйнишкити. Кат ги изпра мама, станаа кат нови.
Почнахме да одим по седенки и тлаки и да си търсим моми за женене, зер на фронта бяхми натрупали коджа гудинки. Аз бях си аресал Слава Стефановата, ама Киро Николов, неделя преди да се върна, зел, чи са оженил за нея. Рекох си на акъла:
-Василе, Василе, да ти пикая на късмета ти! Три години са би по фронтовете на Македония за Слава, прекоси пеш цяла България за Слава, пък той Киро Николов Каракольовчето да ти я измъкне изпод носа! А сега, докато само зяпаш момите, жена за тебе няма да остане!
То си беше за страх, щото сяка неделя по три, по четери сватби ставаха.
Кат гледах на орото, се повече ми аресваше Стойна Ралчоската. Тя приличаше на Слава и като нея беше дребна, пък ас да си призная, все по дребните момички си падах. Ич не ми допадаха едрите, кобилестите жени. Малкото можеш да си въртиш, както си искаш.
И накрая, кат реших, че Стойна ша е, ас са фанах на орото до нея и я питам:
-Е- е, Стойне, къде седенкуваш тази вечер, искам да си поприказваме двамката.
Пък тя ми каза, че ша бъди у Дена чичовата й.
И додето свърши орото на мегданя, все до Стойна играх. Стойчо Мийов са упита на два пъти да са фани до нея и да на раздели, ама ас здраво я държах и не му дадох.
Вечерта рано рано отидохме с Йонка чичов на седянката у Денини. Имаше много моми, а Стойна беше близо до кандилото и предеше бяла къделя на шарена урка. Като я гледах отстрана, виждаше ми са, чи е най-убавата. Седнах аз до нея и цяла вечер си приказвахми и много са смяхми. Пък тя, Стойна, една приказлива! Цял ден и цяла нощ може да ти приказва, може да та приспи с приказкити си и на теб ти едно приятно, приятно, като чи та носи високо из облацити! Ще ти са да не се отделяш от нея! Пък то, нали одило слугиня по градищата, научило и много градски приказки да приказва.
Накрая й изплюх камъчето, казах й направо, чи много я аресвам, и я попитах дали ша ма земи, пък тя са смей:
-И ас та аресвам, Василе, я виш какъв ерген си и ша та земя, ама тряба да питаш татя и мама, щото така са прави. Ама побързай, щото и Стойчо Мийов ма попита същото!
-Глей го тос маник, тос фастъкгиби, де са завира да ми разваля работата и ми са пиши приятел! - си казах ас на акъла.
По едно времи маникът иде, ама като ма видя до Стойна, погледна ма сърдито, постоя малко и с Тодор Аджиски си отидоха, пък ас останах до края на седянката и като си тръгна Стойна с майка си, тръгнах и ас подире им, докато си влезнаха у тях си.
Ас пък, кат са върнах у дома, заварих тати, братята и сестрите да спят на рогозката под чергата, а мама да плете чорапи, и още щом влезнах в собата й викам:
-Мале, ас вече искам да са женя.
-За коя, ба сине, избра ли я вече?
-Избрах я, мале, искам да ми земите Стойна Ралчоска. Искам още утре да идите с татя да ми я поискати от технити - викам аз.
-Чи то сине тъй не става. Най-напред тряба да пратим някоя комшийка да разпита дали са съгласни баща й и майка й и тогас ша идем на годеш.
-Правети, каквото ша правити, мале, но побързайте, щото Стойчо Мийов ша ми открадни Стойна!
-Чи сине, щом толкос си далдисал по Стойна, сабайлем рано ша ида у Цона Шапратилската, тя нали е по-устата, тя можи да свърши работата.
Стрина Стойновица Йотковска, на която всички в маалата й викаха Цона Шапратилката, отишла у Стойнини и до пладне свършила работата, донесе добър абер: Стойнините тате и мама били съгласни да идем на годеж и в други ден ша на чакат.
Беши понделник, а в сряда вечерта, като се постъмни, потеглихми към Стойнини, ама тръгнахми не по улицата край Ивана Кулешки и Боча Бадалът, а по пътеката покрай ковачницата на Гюзел Матя и бахчията на Янка Йонков. Най-напред вървеши Шапратилката, след нея мама с бохча в ръце, после тате с бъклицата, след него чичо Бочо, после стрина Рада и накрая ас, облечен с вуйнишките дреи и с юфтените бутуши.
Кат стигнахме до Стойнината вратня, Шапратилката почука и извика няколко пъти:
-Мийо, Дено, тук ли сте, бре!
Разлаяха са всички кучета наоколо и след малко се отвори къщната врата, появи се Стойниният баща.
-Е-е, Мийо, гости приемате ли по ни едно времи?
-Чи що да не приемами, ма Цоне, приемами ами! Добре ни дошли и влизайте!
Поведе ни чичо Мийо, минахме през дворчето, качихме са по дървената стълба на търпазана и влизаме в ашовото, а там на чакат стрина Неделя, Стойна, а до нея са наредили като юзчаата на полицата в кръчмата на Васил Йонков мойти бъдашти балдъзи Пеша, Неда, Бойка, Тота и накрая – най-малката Мария.
Посрещнаха ни ората както му е редът с “Добре дошли”, ний пък им отговорихме с “Добре заварили”. Стрина Неделя, Стойнината майка, каза на малките момичита да са приберат в другата соба, а нас покани да са настаним на идна дъска до стената, нещо като пейка, постлана с шарено черже. Като не стигна място за мен на дъската, стрина Неделя ми сложи идно трикрако столчи до пенджерчито, а Стойна стоеши права до баща си и майка си да чини диван чопраз.
Познах ас, че нещо лошо ша са случи таз вечер, защото като ми са беше подул коремът от бобът и зелито, дето го ядохме днеска, пък и на туй отгоре, като са превих на ниското столчи, усетих, как газовете напират да излизат навън. Те напират, ас са стискам, те напират, ас са стискам и до едно време ас все ги удържах, но изведнъшка изпуснах положението и нещо изгърмя като съглашенски шрапнел, като фугас.
Ас и друг път съм се испускал, ама сега пред Стойна ли трябаше да са случи! Проклинах на ум и бобът, и зелито, и туй пусто ниско столчи, дето ма накара да се превия като дюлгерски метър и най-много проклинах тоз мой късмет! Почнах да търкам ботушите си идин с други, да си помислят ората, че от тях стана таз работа, и донакъде на глас го издокарах, ама на миризма как да го докарам? Пък то кат са дигна един отровен облак, също като задушливите газове, дето швабите ги фърляха по англо-френците.
Погледнах с идното око към Стойна, тя навела глава. Мама, тате, чичо, стрина – и те сичките - навели глави, като чи чиляк беше умрял. Само Шапратилката беше са фанала с кърпа за носа.
Очаквах, че тате ша стане и ша каже да си одим, но в тоз решителен момент, като се поразсея миризмата, доде и спасението. Като виде, че тате и мама съвсем са залупиха, навели глави, като че ша ги бесят, Шапратилката стана и каза високо:
-Мийо, Дено, вий знйте ли защо сми дошли таз вечер?
-А чи де да знам, ма Цоне – прави се, чи ни знай чичо Мийо.
-Вчера едно фтичи ни каза, чи у вас, Мийо, има една убава мома, убава и много работна. Пък и ний си имаме убав ерген, а и той много работен. Василчо, я стани да та видят ората по-убаво, бре!
Ас станах по войнишки, даже по навик ударих токовете на юфтенити бутуши и главъта ми са чукна о таванът.
-Ас, ако ма питате - продължи Шапратилката, - ша река, чи ша е млого дубре да земим да ги събирем, да ги оженим, бе джанъм! Ти Мийо, кво ша кажиш, а?
-Чи кво да кажа, ма Цоне, мумчето дубро, ама квото кажи Дена, ас съм по нея, квото каже тя.
Като каза това чичо Мийо, разбрах, чи в таз къща петел не пее и със свито сърце чаках кво ша каже стрина Дена. Ами ако рече: “Не ми тряба такъв пръдлив зет!”
Еле стрина Неделя речи само:
-Чи щом Мийо е съгласен и ас съм съгласна, ама нека да питаме Стойна, нали тя ша живей с Василя.
Тогива Шапратилката речи на Стойна:
-Ами ти, Стойне, кво ша речеш ма, аресваш ли го наш Василя, ша го земиш ли?
Всички са обърнаха към Стойна, а тя навела глава, беше са изчервила като печен рак. Оная вечер на седянката мелеши кату Кънчувата вуденца, пък сега – мълчи. Пу идно времи утвори уста и едва, едва са чу:
-Аресвам гу, ша гу земя!
Като изрече тез думи Стойна, сички са засмяха и сърцето ми са отпусна. Оттук нататък работите са отприщиха. Растлаха месалити, извадиха гозбити, а бъклицата тръгна от уста на уста.
Ама то, като ми са събрало, пак да пръдна. Исчаках ас додето са заглавикаха сватовити с павурчето и бъклицата и крадешком, без да ма усетят, излязох на тарпазана и като го пуснах на два пътя, така изгърме, че се разлаяха всички кучета от маалата. Почаках додето са разнисе фусгенът*) и влязох вътре, да не си помислят, чи годежникът е избягъл.
Стана годежът, след годежа направихме и сватбата. Сиромашка сватба беше и нали афстрийските ми дреи пропаднаха през вуйната, ожених се с вуйнишките. Ама никога не забравих как опърдях тоз мой годеш, пък и ако го забравях, тя Стойна, винаги ми го напомняше и тогава много се смеехме.
30.01.2012 02:59
06.02.2012 02:26
Internet multi-millionaire Mack Michaels has a few new positions available right now…
If accepted you can easily rake in $11, 917 per month starting from scratch.
==> http://www.maverickmoneymaking.info/maverick.html
Once you’re accepted just follow the training Mack gives you. It’s really quite simple…
Learn how Mack went from not being able to afford Christmas gifts to a millionaire lifestyle and how you can too!
BUT…
Due to the extremely high level of Hands-On time Mack spends with every new member he has to limit the number of positions that are open.
Right now there are only 2 available in your area. If you’re interested you should move quickly.
==> http://www.maverickmoneymaking.info/maverick.html
Your Friend, – Mike
